Преводи

Затвори Астралния свят

Затвори Чакрамните личности

Затвори Ииссиидиология

Затвори Ведически лекции

Затвори Кираел

Затвори Оаспи

Затвори Урантия

Затвори Нибиру

Затвори Матрицата V

Затвори Операция Тера

Затвори ГМО

Затвори Сириус - въпроси и отговори

Затвори Къщи от сламени бали

Затвори От тук от там

Затвори Избрани цитати

Затвори Полезни съвети

Затвори Орис

Затвори В името на Иисус Христос

Затвори Лечение на рака със сода бикарбонат

Затвори Лечение на диабет без лекарства

Затвори Кредо Мутва

Затвори Рецепта за отказване на алкохола

Затвори Здраве без лекарства

Затвори Адът съществува

Затвори В защита на потребителите

Затвори Академия „Эндорфин”

Затвори Доктор Уолък

Затвори Олга Бутакова - лекции за лекари

Затвори А.Т. Огулов - лекции за лекари

Затвори Д-р Питър Глидън - лекции за лекари

Затвори Вълнова генетика (П. Гаряев)

Затвори Тайните на изцелението

Затвори 100% Божествено изцеление

Затвори История и метаистория

Затвори Съвременна метаистория

Затвори Калагия

Затвори Приложна кинезиология

Затвори Борис Увайдов – лекции за лекари

Затвори Евгений Божьев – лекции за лекари

Затвори Д-р Сейби - лекции за лекари

Затвори Дмитрий Троцкий

Затвори Предай нататък

Контакти
Брояч

 2 153 990 всичко

 4 посетители онлайн

Дмитрий Троцкий - Книга 005 част
 

Книга 005 част
      Дмитрий Троцкий

Матр
ьошката «Дълг към родителите, или Мама+».
Практика
на  покаянието

 

В един момент детето дораства до осъзнаването, че двамата души, които постоянно се мяркат пред него, са мама и татко. От този момент се появява необходимостта от изплащането на дълга към родителите.

Постоянно ме питат: „Какво е дълг към родителите? Какво означава „Да бъда син или дъщеря?“ Ето – аз съм син. Родителите ми са се грижили за мен, хранили са ме, поили са ме, обличали са ме, водели са ме на училище, създали са ми условия да порасна и да получа възможност да постигна целите си, да реализирам някои от желанията си. Какво бих могъл да им дам след пет-седем-единадесет години? Аз съм дете, нямам недвижими имоти, пари, коли. Но имам благодарност!

На първо място благодарност за тялото, което са ми подарили родителите ми. Ако не бяха те, нямаше да имам възможност да живея този живот, да чувствам. Благодарност за това, което правят за мен – мама ми вари каша, татко ми купува велосипед. И за всичко това постоянно трябва да им казвам „благодаря”. Не да намеквам, не да кимвам с глава, не просто да се усмихвам, а да казвам: „Благодаря!“. И да не смятам, че те трябва да правят това просто защото са родители.

За себе си честно мога да кажа, че се държах като неблагодарно прасе. Вместо да им казвам: „Благодаря ви, мили мои, че ме хранехте, поихте, обличахте, дадохте ми тяло“, аз не казвах нищо и приемах всичко за даденост, за подразбиращо се от само себе си. Дългът към родителите е пожизнен дълг, ние трябва да изразяваме своята благодарност към тях през целия си живот. Изразяването на благодарност включва също така и изразяването на любовта и другите чувства, които изпитваме към родителите си, както и грижи, и проявяване на внимание.

Наградата за това, че изплащаш този дълг, ще бъде особеното състояние, което ще те отведе до третото ниво – социалното. Нивото, на което ще намериш приятели, определен социален статут, разбиране на своето предназначение, благосъстояние и пр. Тоест именно това е нивото, на което се намира нашия „Списък с желания“, пари, материални блага и т.н.

По мои наблюдения над 90% от хората засядат на това ниво. Всичко започва с нашия егоизъм – да, даже децата са егоисти. Егоизмът се състои в това, че имаме в главата си определена представа за това как е правилно да ни обичат родителите ни. И логиката работи така: ако ме обичат не така, както аз искам, ако не играят по свирката ми, значи изобщо не ме обичат. Грубо казано, ако детето има в главата си представа, че „да обичаш“ означава да целуваш и прегръщаш по 1000 пъти на ден, а го целуват 999 пъти, край – значи не го обичат. Ако мама е постоянно на работа и не прекарва време с мен, значи не ме обича. Ако тя не намира постоянно думи за подкрепа и нежност за мен, значи не ме обича. Ако татко не е купил нов компютър, значи не ме обича. В резултат се натрупване благодарност, а обида.

Някои казват: „Аз не чувствам нищо към родителите си!“ Ако дълго време държим в себе си обида, тя не ни позволява да говорим за любов, а след известно време мъката прераства в гняв. При някои буквално след няколко дни се натрупват подобни реакции, при други това е по-бавен процес, но тези негодувание и гняв прерастват в постоянно раздразнение.

Представете си човек, на когото е разкъсана цялата кожа. Опитайте да го прегърнете или да му направите масаж. Дори прашинка да падне на него, дори и да само вятър да повее, това ще му причини невероятна болка. Човека е преизпълнен от негодувание и злоба, всичко и всеки го дразни. И виновни за това ще му бъдат всички наоколо: съпруга-изрод, децата-кръвопийци, съседите, които постоянно правят ремонти, Президента, който неправилно управлява страната ... Всички са паразити, всички са глупаци, само аз съм най-умен (умна). И макар че този човек е обичал и ще обича всички, болката от негодуванието, болката от гнева няма да позволи тази любов да се почувства и изрази.

Обидата е и начин за привличане на вниманието, за манипулиране на другите. Човекът играе ролята на жертва всеки трябва да ме съжалява, обича, погали, да ми купи играчка. Но на някакъв етап човекът изведнъж открива, че е останал съвсем сам, няма истински приятели, няма близки. И тогава може да изпадне в депресия, в състояние на вечна умора, отчаяние, панически атаки и всякакви заболявания.

Вторият сценарий е когато детето се опитва да заслужи любовта на своите родители и, подчертавам още веднъж: тази любов, с която той си представя, как трябва да бъде обичан „правилно“. Можете да срещнете мъж на 40, 50 и дори на 60 години, който все още доказва на родителите си а те може дори да не са вече живи че той е добър, че е достоен за тяхната любов. Поради това хора постъпват в ненужни университети, избират професия не по призвание, избират „правилните“ съпрузи, раждат деца. Само за да са добри за родителите си. На първо място за мама.

Друг вариант е, когато детето, което не е изплатило дълга към родителите си, започне да изпитва силно чувство за вина. Колкото по-силно е това чувство, толкова по-силно е усещането, че дължи нещо. Те се опитват да загладят своята вина пред родителите си с подаръци и прекомерно внимание, да задушават своя брачен партньор и деца с хипер-грижи. Говоря за това в главата за изпълняването на желанията, концепцията за „Кръста на битието“.

Но всички тези сценарии не водят до никъде. Един ден човек ще се събуди и ще открие, че е останал до разбито корито.

Какво да правим в такава ситуация? Трябва да се върнем към източника и да отдадем своя синовен или дъщерен дълг, да изразим всичко, което е останало неизказано.

И тук стигаме до практиката, която е централна в концепцията, която представям. Тази практика е покаяние. В заглавието на тази книга сме извадили тази дума като „Докато-аз-не-съм-Аз“. Особеността на искрения човек е в това, че във всеки момент от живота си той си остава себе си. Не му е нужно да се прави на никоготой е такъв, какъвто е. Но повечето хора са свикнали да премълчават истинските си чувства, което означава, че си слагат маски и играят не своите роли.

Кои сме ние за нашите родители? Обикновено сме учители, съдии, обвинители, чужди хора, защото по-добре знаем как да се живее правилно, как да се действа и какво да се прави. А трябва да бъдем синове и дъщери.

Детето е човек, който със своето уважително и почтително отношение, със своята благодарност, поставя родителите си на пиедестал, възвишава ги.

Във всяка религия се казва, че родителите трябва да бъдат почитани. Библейската заповед гласи: Почитай баща си и майка си, за да се продължат дните ти на земята, която ГОСПОД, твоят Бог, ти дава(Изход 20:12). В Корана има такава сура: „Раят се намира под краката на майката“. В Индия на олтара в къщите стоят статуетки и изображения на боговете редом със снимки на родителите на стопаните почитат родителите си като богове. Там често можете да видите как възрастен син или дъщеря (те могат да бъдат вече на 60–70 години), при всяка среща с родителите си се кланят и докосват краката им изразяват своето уважение. Във всяка традиционна култура към родителите и старейшините се отнасят с особено уважение – та нали само благодарение на тях ние сме получили тялото си и този живот, който можем да строим вече по собствен сценарий и да бъдем щастливи хора!

И така, техниката на покаянието е онази вълшебна пръчица, която ви позволява да превърнете живота в приказка. Покаянието е обръщение към този човек, към когото имате неизразени чувства и изразяване на тези чувства по прост алгоритъм: негативните чувства изразяваме чрез „прости”, позитивните – директно.

Защо е много важно да се изразява негативността? Представете си, че имате шоколад и искате да го споделите с майка си. Но преди това го изцапате. Дали мама би  искала сега вашия шоколад? Боя се, че не.

Когато се опитваме да кажем думи за любов и благодарност, а при това държим в пазвата си камък от негативни чувства, това е същото, като да предложиш шоколад, който преди това си изцапал. От страх да не обидят близкия човек, много от тях започват да го „захранват“ със своята любов и благодарност, но докато не е изразен целия негатив, това е все същия изцапан шоколад, затова често родителите в отговор могат да се смеят или дразнят – те чувстват, че нещо не е както трябва, чувстват вашата неискреност.

Ако човек носи в себе си неизразени чувства, то е като да ходи с насрани панталони. Не се вижда, но мирише. Ако влезе в метрото, всички веднага ще се отдръпнат от него, а ако влезе в стая, останалите хора ще излязат от нея. Да, в нашия случай говорим за по-фини неща, но всички хора са взаимосвързани на ниво подсъзнание. Ние имаме способността да възприемаме не само нещо грубо, проявено физически, но и чувства, емоции, енергия. От човека, който е преизпълнен с неизказани чувства, буквално вони.

Вече е научно доказано, че на всяко чувство съответства определена вибрация. Най-чистите, най-фините вибрации са на чувства като благодарност, вдъхновение, най-ниските – на омразата, злобата, отчаянието и други подобни на тях чувства. Защо не можете да срещнете своята втора половинка, да намерите добра работа, да постигнете успех? Защото редом с вас всеки човек изпитва неприятни чувства.

Умишлено не говоря за факта, че това са неизразени негативни чувства, защото всяко чувство, ако го държим в себе си, с времето като че ли затихва, придобива ниска вибрация. Нещо повече – неизразената благодарност е нещо по-лошо дори от неизразената негативност. Мога да дам само най-общата схема на покаяние, защото как това ще се случи при вас не знае никой. Главното е, че първо трябва да поискате прошка за своята  глупост да, точно така, за своята глупост, поради която сте се обиждали, ядосвали, мразили, защото сте си измислили някаква идеална картина в главата си как родителите трябва да ви обичат и сте се обиждали поради това, че реалността не ѝ е съответствала. Всъщност, родителите ви не са имали книги за това как да ви обичат и възпитават, никой не ги е учил на това. Постъпвали са според своите разбирания, както са постъпвали с тях, както са прочели някъде и т.н.

След това трябва да изразите своите позитивни чувства: благодарност, нежност, любов и т.н. В края на книгата поставихме таблица с чувствата, тя ще ви помогне да разберете себе си и своите чувства.

Друг важен момент е как се извършва покаянието. Желателно е да застанете на колене пред родителите си. Не знам как и защо работи това, може би на коленете има някакви специални енергийни точки, но ... именно в това положение се появява особеното състояние.

На тренингите често провеждаме такъв експеримент. Моля някой от групата да излезе при мен и да ме помоли за прошка, както би помолил за това родителите си. Отначало той прави това като стои пред мен в цял ръст или дори стъпил на стол, а след това се опитва да каже същото, но на колене. С думи не може да се предаде какво започва се случва с този човек, когато той коленичи – един плаче, друг започва да казва нещо съвсем различно, но вие разбирате, че именно тези думи вече са наистина от сърце. И всички казват, че това е особено състояние.

Дори само с това действие – падането на колене пред родителите си, ние ги възвишаваме, изразяваме своето почитание, прекланяме своята гордост пред краката им. Та нали не напразно именно гордостта се смята за най-лошия грях във всички религии, защото не ни позволява да бъдем самите себе си, не ни позволява да покажем истинските себе си.

Вече казахме по-горе, че първата стъпка към щастливия живот и към това да станеш господар на живота си, е да поемеш отговорност за себе си и за чувствата си. Именно това е "поемане на отговорност" – да оголиш своето сърце, да намериш в себе си смелостта да си признаеш:

"Да, обиждам се от глупост. Да, ядосвам се, дразня се, но искам прошка за това."

Наградата ви ще бъде това, че родителите ви ще видят пред себе си вече не е неразумното дете, което се обижда и мълчи, оцапва гащите и се преструва, като казва: „това не съм аз“. Сега то е зряла личност готова да поеме отговорност за своя живот. И ето – именно този момент, когато родителите осъзнаят, че сте самостоятелна зряла личност, се нарича „родителска благословия“. От този момент ще започнете изцяло нов живот!

Докато вашите родители ви смятат за малко детенце, вие през цялото време ще бъдете като на каишка, а това вече е „родителско проклятие“. Какъв успех в обществото и какъв щастлив личен живот може да имате, ако мама и татко все още виждат пред себе си петгодишното дете в къси панталони, което е излъгало?!

На момичетата е особено добре позната ситуацията, когато мама се обажда почти на всеки час с едни и същи въпроси: „Как си?“, „Какво правиш?“, „Какво яде днес?“. Възможно ли е за един час, дори и за един ден нещо да коренно да се промени в живота ви? Разбира се, че не. На кого могат да звънят ​​толкова често – на дете, или на зрял човек? Разбира се, на дете. Значи е време да пораснем в очите на мама и татко!

Има ли някакъв начин да опишем какъв ще бъде резултата от разговора ви с вашите родители? Не. Тъй като това е определено състояние, него просто трябва да го почувствате. Но няма да го объркате с нищо.

И най-добре е да започнете с разговора с мама. Майката е първия учител в живота на човека. Ако не сте постигнали съгласие с нея, то всички други усилия са почти безсмислени. На изток, ако отидете при астролог, хиромант, при духовен учител и той види в дланта ви, или в наталната ви карта, или с вътрешното си зрение, че не сте отдали дълга на майка си, той ще ви изпрати да решите този въпрос – няма да ви вземе за ученик, няма да ви направи хороскоп.

Сега искам да ви кажа нещо за често срещаните грешки и важните нюанси на практиката на покаянието.

На тренингите някой винаги става и казва: „Аз не чувствам нищо към родителите си“ или дори: „Мразя родителите си“.

Тогава им предлагам една проста техника. Ако наистина към своите родители не чувствате нищо добро, или просто не чувствате нищо, тогава отидете при тях и им кажете: „Родители, моля ви, простете ми, но аз към вас изобщо нищо не чувствам и вече не искам да общувам с вас!“ И след това прекратете всички контакти с тях.

Ако отговорът е: „Не, та те са родители!“, „Те вече са възрастни хора, някой трябва да се грижи за тях“ и т.н., тогава това е първият знак, че към родителите си все още имате чувства. Защото имате чувство за дълг, а то, както бе споменато по-горе, се ражда там, където има вина заради неизразени чувства. Ако родителите са напълно чужди хора, тогава нищо няма да отекне в сърцето ви, веднага ще отидете и ще им кажете всичко. Понякога са нужни години в раздяла, за да може на човека да му порасне нова кожа вместо разкъсаната – едва тогава той ще може да почувства какво наистина изпитва към родителите си.

"Нямам за какво да благодаря на родителите си; те не ми дадоха нищо (бяха алкохолици, дадоха ме в сиропиталище, малтретираха ме и т.н.)."

Първата благодарност към родителите е за подарения ни живот – това е най-безценният от всички възможни подаръци. Дори ако ми кажат: „Майка ми не ме искаше, тя се канеше да направи аборт“, аз бих възразил: „Но не го е направила и в крайна сметка ти е дала живот и дори доколкото са били възможностите ѝ, те е отгледала и възпитала“

Ще ви напомня, че претенциите и натрупания негатив могат да прекратят способността да изпитвате положителни чувства. Просто трябва да седнете с лист хартия и химикалка и използвайки нашата таблица, да напишете какво изпитваме към родителите си. Започнете с поне това.

„Сега имаме толкова добри отношения с мама. Най-добри приятели сме."

Това е една от най-често срещаните и в същото време най-страшните грешки при момичетата.

Връзката „майка дъщеря“ е израз на почтителност и уважение от страна на дъщерята.

Отношенията с родителите ви са хармонични, когато вие и те живеете собствения си живот, всеки си има свои дела и никой не се бърка в живота на другия. И общувате само, когато наистина имате какво да кажете: да изразите чувствата си („Мамо, тате, толкова ми липсвате!“), когато са се появили някои значими новини, когато са ви помолили някак да помогнете и да се погрижите.

Ако вие и вашата майка или татко се превърнете в най-добри приятели и приятелки, това отново е „родителско проклятие“.

"Помолих майка ми за прошка, но ние живеем заедно. Всеки ден се случва нещо, което да ме подразни, отново моля за прошка – майка ми вече ми се смее."

Това вероятно е най-често срещаният сценарий за грешки: живея с родителите си или с един от родителите си в същото жизнено пространство, но искам да ме смятат за зрял, самостоятелен човек и да зачитат мнението ми.

Ако живеете на една и съща територия с родителите си, има само два варианта на поведение: или безпрекословно приемате авторитета на родителите си и им се подчинявате, или намирате възможност и се премествате.

Да се ​​опиташ да помолиш родителите си за прошка и да започнеш самостоятелен живот, докато всеки ден се сблъскваш лице в лице с тях, е като да останеш на неотрязана пъпна връв. Все още си малкото неразумно дете, което по някаква причина все още се осмелява да се обижда, дразни и без да спира, иска прошка за всичко.

Покаянието, искането за прошка се зачита само, когато са последвани от някакво действие. Ако помолите родителите си за прошка, значи сте готови да направите нещо, за да не се обиждате, да не се дразните вече.

Като минимум, най-добре е да се преместите на друго място. Винаги има възможност да наемете поне легло или стая от апартамент, винаги можете да намерите поне някаква работа.

Практиката показва, че варианта, когато живееш с родителите си да си в състояние да ги почиташ и уважаваш, да не изпитваш раздразнение, е много малко вероятен. Онези, които отдавна са напуснали родителския си дом, вероятно са забелязали: идваш на гости при родителите си, първите дни как ли не те глезят. Но след това ставаш „част от интериора“ и задължително се случва нещо, което провокира чувство на негодувание или раздразнение. И това е нормално, защото всеки зрял човек има собствено разбиране как правилно да живее и тези „разбирания“ обикновено не съвпадат.

Сега говорим само за съвременното руско и западното общество. Разбира се, все още има традиционни култури, в които под един покрив могат да живеят няколко поколения. Но техните гени съдържат безусловно уважение и подчинение към по-възрастните, при тях всички роли са ясно разделени. В нашето общество всеки има толкова силен „Аз“, че е почти невъзможно да се подчини на разбирането на някой друг за това „как трябва да“. Следователно е необходимо териториално да се разделим.

Но дори сред представители на традиционните култури (например имигранти от бившите републики на СССР), често има такова его, че те вече не могат да живеят заедно с родителите си.

На обученията редовно питат какво да правят в такава ситуация: традицията предписва да се грижиш за родителите (например най-малкият син е отговорен за възрастните родители), но съвместният живот води до постоянно раздразнение, до конфликти. Понякога става така, че родителите са останали в родината си, където има малко възможности за печелене на прилични пари, какво да правим тогава? В такива случаи напомням, че живеем в различно време – различно от времето, когато тези традиции са формирани. Сега имаме високоскоростни средства за придвижване, за да посещаваме родителите си редовно, имаме възможност за превод на пари и пр. Можем да се грижим за родителите си дистанционно и да ги посещаваме понякога.

„Ходя на изповед, така че нямам нужда от практиката на покаяние към родителите си и други близки хора.“

Но нека си представим, че сега те ударя в главата със стол, след което отивам на църква и се изповядам за това. След това се срещаме: усмихвам ти се, а ти не ми се усмихваш в отговор. Защо? Та нали аз съм се изповядал! В Интернет сега се среща следното твърдение: „Правим лоши неща на хората, а искаме прошка от Бога“.

Всъщност изповедта е удивителна практика, която помага да се намали налягането на парата в кипящия чайник. Ако гордостта не ви позволява да паднете на колене пред близкия ви човек, тогава трябва поне да се изповядате, в противен случай цялата тази негативност просто ще ви изяде отвътре.

Говорим за това да пристъпим над своя „Аз“ и да коленичи пред любимия човек, да разкрием своето сърце, да се научим отново да бъдем искрени, да бъдем себе си. И накрая – да поемем отговорност и да изиграем СВОЯТА роля – ролята на син или дъщеря.

"Вече съм простил на всички."

Аз през цялото време казвах на лекциите: практика на прошката. А след това започнах да казвам: практика на покаянието. Защото често хората чуват не това, че трябва да коленичат пред някого и да измолят прошка, а това, че трябва да простят, че са им направили нещо лошо, неприятно.

Не, не и отново не! Никога не трябва да заменяте тези две понятия. Кой може да прости? Този, който първо е осъдил. Кой може да осъди? Само този, който знае истинския смисъл на случващото се.

Наскоро разговарях с един приятел и той каза: „Знаеш ли, поглеждайки назад към моите 43 години живот мога с увереност да кажа, че абсолютно всяко събитие, което в момента ми е изглеждало като нещо ужасно или като катастрофа, се е превръщало в благо. Просто точно тогава, когато това се е случило, аз не съм могъл да осъзная смисъла на това събитие“. Това са наистина мъдри думи. Ние виждаме само много малка част от случващото се и се опитваме да го преценим само от гледна точка на нашето тесногръдо разбиране.

История от практиката. Девойка преди 12 години имала връзка с женен мъж. После се разделили, тя заминала за друг град, след известно време мъжът се развел. И сега, 12 години след тези събития, бившата съпруга на този мъж ѝ пише във Фейсбук. Първо ѝ се извинила за всички негативни чувства, които е изпитвала към нея, когато съществувал този любовен триъгълник, а след това започнала да пише благодарности! Оказало се, че тогава жената била толкова обсебена от цялата тази история, че започнала да следи личния живот на бившата си съперница в социалните мрежи. Благодарение на това узнала за Аюрведа, за йога (нашата героиня обичала всичко това), а след това – и за моите лекции. И в резултат тя променила целия си живот и благодаряла именно за това – че получила цялата тази информация и че едва сега започнала да живее истински.

Тази жена (бившата съпруга), дойде при мен на една от лекциите. Трябваше да видите нейните очи! Това е истински жив, чувстващ човек! Абсолютно съм сигурен, че тя при нея всичко ще е наред. Но главното е, че събитието, което в момента изглеждало негативно, се оказало позитивно.

Това е чудесен пример потвърждаващ, че дори и най-неприятните събития в крайна сметка могат да се окажат благословия за неговите участници. Ние наистина виждаме твърде малко и разбираме твърде малко, за да правим своите преценки и да раздаваме оценки на другите хора. Само Творецът знае истинското значение на всичко, което се случва.

За своето осъждане също може и е необходимо да молите за прошка.

Помощничката ми Ана редовно си пати от участниците в обученията. Тя често трябва да бъде строга и дори рязка, за да поддържа необходимата атмосфера и дисциплина в нашите часове. След това слушателите започват да „практикуват” на нея, например със следните съобщения: „Аня, прости ми, моля те, обидих ти се, че си толкова гневна и раздразнена.” Тоест, в началото са я осъдили, след това ѝ се бяха обидили, а след това ѝ искаха прошка – само не и за това, за което трябваше. А трябва да започнете от самото начало – да молите за прошка задето сте осъдили.

Ако човек смята, че има правото да преценява и оценява, обикновено искането на прошка се превръща в изреждане на претенции. Например: „Мамо, прости ми, моля те, обиждах ти се, защото не ме обичаше, защото ме обиждаше, защото ме лъжеше“. Каква може да е реакцията на такова „покаяние“? Само рязко отрицателна.

Понякога искането на прошка всъщност е манипулация: моля те за прошка, като казвам какво не ми харесва с надеждата, че вече ще се държиш така, както искам аз. Няма да се уморя да повтарям, че същността на практиката на покаянието не е в това хората около вас да започнат да живеят по вашия сценарий – тя е, за да се изчистите от негативното, което се натрупва и „изгасва“ на всички нива на вашето тяло и съзнание с години, както и за това да се научите да играете своите роли, а не чуждите, защото само Бог, Вселената, ще ви чуят и ще започнат да изпълняват вашите желания.

По време на практиката на покаяние ние поемаме отговорност за това, че се обиждаме, ядосваме, дразним, както и за това, че изпитваме радост, вдъхновение, благодарност.

„Баща ми има слабо сърце/не искам майка ми да изпитва негативни емоции“ и други подобни аргументи за да не отидеш и паднеш на колене пред родителите си – това са просто оправдания.

В тренинга участваше момиче със собствен бизнес, който се беше разпаднал, а огромният заем – останал. Тя едва свързваше двата края, опитвайки се да плаща ежемесечните вноски, но не беше споделяла това с родителите си. На въпроса ми защо не разкаже за всичко на баща си (а подкрепата на роднините от мъжки пол по въпросите за парите е невероятно важна – за това ще поговорим в друга глава), момичето отговори, че неотдавна нейния баща е прекарал инфаркт, сега има опасност от втори инфаркт. Но в крайна сметка тя се разкри пред баща си, на което той каза: „Усещах, че нещо става с теб и много се притеснявах. Но на всички мои въпроси ти винаги отговаряше, че при теб всичко е наред." На таткото не се наложи да се прави операция, а след това работите на момичето започнаха да се оправят.

В подобни ситуации ние – вместо просто да бъдем себе си, започваме да мислим за друг човек, да фантазираме как може да реагира той, да моделираме ситуацията. Всеки човек има правото сам да избере как да реагира, какво да чувства, какво да каже. Редовна слушателка на моите лекции, 20-годишно момиче, неотдавна реши да говори със сестра си. Помоли я за прошка за всички обиди, трупани през годините, за омразата, за раздразнението. Очакваше сестра й да сде ядоса, да се обиди, какво ли не. Но тя избухнала в сълзи и казала, че е толкова щастлива, че сега отново има сестра.

Това е нашата гордост и желанието ни да бъдем добри пред родителите и близките ни не ни позволяват да се разкрием. Но щом прекрачим над тази гордост, започваме да пренаписваме своята съдба.

Мен ме отгледа "баба/дядо/леля ..."

Да, случва се родителите да бъдат заменени от други роднини или дори не роднини. Но ако те са изпълнявали ролята на вашите родители, тогава вие, съответно, трябва в отговор да изиграете ролята на син или дъщеря. Що се отнася до биологичните родители, то ... Може би все пак ще намерите в себе си поне благодарност за това, че са ви дали живот и дори да не са ви възпитали сами, са ви дали на хора изпълнили тяхната функция. Ще пиша за още една ситуация. Питат какво да правим, ако в семейството има приемно дете – трябва ли непременно да му бъде казано за биологичните му родители, за да може да отдаде дълговете си към тях и пр. Не, можете да не му разказвате. За родители на това дете се смятат тези, които са поели отговорност за живота му, за неговото развитие и възпитание.

"Родителите ми не са живи."

Тогава практиката на покаяние работи чрез писма. По-добре да пишете вечер преди лягане. Писмата могат да бъдат изгорени на следващата сутрин – огънят ще стане пощальон. Или първо напишете всичко, след което го запалете. Алгоритъмът е абсолютно същият: първо молим за прошка за неизразения преди това негатив, след това – изразяваме позитивните чувства и завършваме с благодарност.

Препоръчвам да напишете минимум 40 писма. Някъде по средата на пътя може да се появи лъжливото усещане, че ето, аз съм изказал всичко. Тук е много важно да не спирате и да продължавате да пишете макар и няколко изречения, но всеки ден. Дори и в продължение на няколко дни да пишете едно и също, продължавайте. Вече има стотици отзиви от преминали през това хора – появява се усещането, че всичко е изказано, но минава време и разбирате, че са останали много неща и се налага да започнете отново.

Когато участниците в нашите срещи научат, че е възможно да се пишат писма, те с радост започват да пишат писма на живи хора. Да, наистина е страшно – да погледнеш в очите човек, на когото разказваш за куп негативизми, които носиш по отношение на него, при това в продължение на дълги години. Но писането на писма е техника само за отишли си хора. В краен случай може да се използва за тези, с които не можете да се свържете нито лично, нито по телефона, нито поне чрез социалните мрежи. Ако искате резултат, не бъдете щраус, който крие главата си в пясъка.

Важен момент – писането на писма не може да бъде заменено с обикновено мислено изговаряне. Знам, че сега има много такива техники, когато вие – в медитация или по някакъв друг начин, уж установявате връзка с човека и му казвате всичко... Необходимо е някакво реално действие – поне да вземете лист хартия, химикалка и да започнете да пишете.

Когато ми казват за такова „мислено покаяние“, давам един пример. Изпили сте литър чай, минало е известно време, трябва да го изведете от организма – можете ли да го направите мислено? Или с медитация? Едва ли, вие не сте йогин от най-високо ниво. Нашите чувства също се натрупват в тялото (макар и в по-фин аспект от чая) и трябва да положите усилия, за да ги изведете.

И в края на темата за писмата искам да кажа, че докато ги пишете, е по-добре да сте на колене. Това ще ви помогне да влезете в нужното състояние, в което ще се пробудят и обидата, и благодарността.

"Дима, направих всичко, както ти каза, но не сработи ..."

В покаянието е много важно да започнете да говорите тогава, когато наистина чувствате. Няма смисъл да се извинявате за обидата, ако не я изпитвате в момента. Това ще бъде действие от ума, действие направено „защото Дима каза така“. Но вие правите това не заради Дима, а за себе си. Когато в човека се формира ясно намерение да поиска прошка, сякаш цялата Вселена започва да му помага. На мен постоянно ми разказват за това как неочаквано ги срещат или им се обаждат, или им пишат хора, с които трябва да поговорите, но за които не са чували нищо от много години. Това означава, че наистина сте готови.

Когато се покаете за чувствата, а не защото така трябва, тогава всичко ще заработи. Не се страхувайте да си дадете време.

На тренировката имаше един мъж, който посети баща си пет пъти в друг град (!), за да разговаря с него. И всеки път, отивайки, така и не можеше да отвори уста, за да започне разговор. Едва от петия опит се получи. Първият резултат беше, че бизнесът му рязко тръгна нагоре (а защо се получи точно такъв ефект, ще разберем малко по-късно).

„Как да разбера, че съм отдал дълга си на родителите и близките си за своите негативни чувства?“

Когато изразите целия негативизъм чрез „прости ми“, вие ще можете да погледнете родителите си право в очите и да им кажете искрено: „Мамо, толкова си готина, толкова съм ти благодарна“ или „Татко, толкова те уважавам, току-що разбрах че ти си най-добрият баща на света. Не се срамувам; мога да ти кажа това докато те гледам в очите." Ако не сте изразили чувствата си напълно, ще ви бъде трудно да гледате родителите си в очите, ще ви бъде трудно просто да се приближите и да ги прегърнете.

Второто име на тази матрьошка „Мама+“ подчертава, че най-главният персонаж в нашия живот на това ниво е мама.

Ако нямате способността да чувствате и отговорността да разберете коя е мама – човекът, който девет месеца ви е носил под сърцето си, който ви е дал живот, ако не можете да бъдете пред нея това, което всъщност сте – с всички свои обиди, раздразнения, осъждане, ако не можете да й кажете „благодаря“, то да продължите по-нататък просто няма да ви пуснат.

Ще се връщате към началната точка отново и отново, за да се научите как да общувате с първия учител в живота си – с майка си.

Един мой познат, доста успешен бизнесмен, не можеше да изгради лични отношения, да си създаде семейство, макар че наистина искаше. Неведнъж сме му казвали, че ключът към изпълнението на неговите желания е искреността към майка му, но той не можеше да реши на открит разговор с нея. Сега сякаш самият живот го накара да се върне отново при майка си: той се включи в съмнителна сделка, загуби много пари, беше принуден да продаде имотите си и да се върне да живее при майка си. Така се оказа отново в началната точка.

Друго момиче се ожени, роди дете. Нейната дъщеря се роди със сериозно заболяване, след известно време почина, след това нейният съпруг я напусна. Момичето се върна при майка си. Оттогава тя отново и отново се опитва да получи добре платена работа, да се премести от майка си, да си уреди личен живот, но постоянно нещо не се урежда и тя се връща да живее при майка си.

Важна информация за тези, които са женени – вие имате две майки и двама бащи. Да, в тази система тъщата/свекървата и тъста/свекъра се смятат за втори родители. И това е добра новина! В крайна сметка, ако не разбирате как да промените отношението си към своите родители, ако нещо не се получава, тогава имате „резервен вариант“ – родителите на съпруга ви. Научавайки се да бъдете искрен човек с тях, постепенно ще разберете как да промените своите отношения със собствените си родители.

Ако сте разведени и имате общи деца с бившия си съпруг, то тази връзка е завинаги. Вашето отношение към бившия ви и неговите/нейните родители ще играе важна роля в живота ви. Ако нямате деца, тогава може би ще почувствате, че все пак има какво да кажете на бившия съпруг и неговите родители, ще го кажете – и това ще бъде достатъчно.

Към това ниво също се отнасят всички роднини и близки хора, които са играли и все още играят важна роля във вашето възпитание и формиране. Това са баби и дядовци, сестри, братя, чичовци, лели, братовчеди. Главният критерий е доколко са близки отношенията ви с тези роднини и дали е имало с тях ситуации, предизвикали във вас силните чувства, които и досега носите в себе си. Понякога се случва човек да си спомни за абсолютно всички – дори и този, за когото той знае само, че съществува такъв роднина. Не трябва.

Искам да кажа няколко думи за това, че много често бъркат ролята на син или дъщеря с човек, който трябва да казва на родителите си само хубави неща. Не, смисълът не е в това да започнете да изпитвате към своите родители само благодарност. Да почитате родителите си означава да не ги лъжете, да не бъдете лицемерни пред тях, да поемете отговорност пред тях за това, което наистина чувствате и мислите. Ако това е благодарност – прекрасно, но ако е обида, раздразнение, даже ненавист, също трябва да ги озвучите, да искате прошка за тях, за да се оттласнете от тези състояния и да предприемете действие.

Освен това негативните чувства са просто необходими. Представете си ябълково дърво с плодове. Когато ябълката напълно узрее, стръкът се счупва и ябълката пада. Но понякога се случва плода да остане на дървото. И след известно време изсъхва и ябълката, и дръжката, и целия клон, на който тя виси. Падналата ябълка или ще стане храна за животни или хора, или ще даде живот на ново дърво.

Така е и с хората. Ако изразяваме отрицателни чувства към родителите си и, опирайки се на тях, предприемаме действие – излитаме от гнездото, започваме да изграждаме собствения си живот, тогава при нас всичко се нарежда. Но човек, който не може да реши да изрази пред родителите си всичко, което е в сърцето му, прилича на ябълка, останала да виси на клона. Всички желания на такъв човек – да създаде семейство, да изгради кариера и да се реализира и т.н. – или изобщо няма да се изпълняват, или ще се изпълняват само временно.

Това ниво е основното – ако успешно го завършите, изплатите натрупаните дългове и след това изиграете своята роля (ролята на син/дъщеря, брат/сестра и т.н.), то ще ви открие достъп до всички блага, до щастието. „Играйте своята роля“ – подчертавам тези думи, защото практиката на покаяние само ви помага да изплатите дълговете, които дълго време сте трупали, но от този момент нататък вашата задача е винаги да бъдете себе си с родителите си и с всичките си близки, вече да не носите було, маскаКогато ми кажат: „С мама отработих всичко“, аз отговарям, че това е невъзможно.
          Ако сте помолили майка си за прошка за своя негатив и сте казали „благодаря“, нима от този момент нататък сте спрели да сте син или дъщеря? Не! Това е пожизнена роля. Дори когато майките, бащите, бабите, лелите не са живи, чувствата ви към тях няма да отидат никъде. Периодично ще си ги спомняте, може да нахлуе благодарност или може много да ви липсват, тогава също може да вземете химикалка и хартия и да пишете
.

                                                                                                                                                                                                  www.iskri.net/zefira


 


Създадено: 21/01/2020 : 21:02
Обновено : 30/01/2020 : 16:46
Категория : Дмитрий Троцкий
Страницата е посетена 118 пъти


Версия за печат Версия за печат

Проекти
 

Здравейте приятели, 

От 19 години чета и превеждам предимно безплатно изключително ценна информация от езотерични и окултни източници от английски и руски език. Част от тези преводи са достъпни на www.iskri.net/zefira. Липсата на средства ми пречи да ги издам и разпространя сред повече хора. По-долу е проекта, който би донесъл огромна полза на всеки. Ако резонирате с него и имате материални възможности и желание да ми съдействате, свържете се с мен за повече подробности: 

1. ИИССИДИОЛОГИЯ - поредица от 12 тома с изтеглена от будхичния план подробна информация за паралелните реалности (с космическите звукови кодове за достъп до тях, които осигуряват личен достъп до Вселенските бази-данни). Дадена е от Плеядите на човечеството като тест за вибрационната готовност на хората за инверсионно-лъчевите префокусировки. Уникални знания за учените и за всеки, който желае да се префокусира съзнателно в някой от по-високочестотните сценарии, където понятия като „смърт“, „болести“ или „стареене“ не съществуват. Дори прочитането на само няколко страници променя цвета на аурата на четящия, а при изучаване се активират нови участъци от мозъка. Първият том (разширен и допълнен до 700 страници спрямо качения в този сайтна „Основите на Ииссидиологията“ е вече преведен, но поради липса на средства все още не е издаден.
  

 

За да помогнете със средства дейността ми, можете да използвате следните банкови сметки:

 
Първа Инвестиционна Банка АД (в BGN)
IBAN: BG48FINV915010BGN08NMB
BIC/SWIFT/:FINVBGSF
Емилия Луканова Манолова
[Emiliya Lukanova Manolova]
В IBAN номерата на банката не фигурира латинската буква О, а цифрата нула.
 
Първа Инвестиционна Банка АД (в USD)
IBAN: BG37FINV91501003834709
BIC/SWIFT/:FINVBGSF
Емилия Луканова Манолова
[Emiliya Lukanova Manolova]
В IBAN номерата на банката не фигурира латинската буква О, а цифрата нула.
 
За подробности и контакти:
e-mail: emi_manolova@abv.bg
phone: 02 855 27 85 Vivacom
            0899 812 318 Globul
           
 

* Този сайт продължава да съществува не благодарение на нечия помощ, а въпреки нейната липса.
^ Нагоре ^